ХОТЕЛ "НЕОБХОДИМОСТ"

„... и щом се разрази страшна буря, би помислил, че всички мрачевини са напуснали подземното    

 царство, за да изпълнят необятния небесен свод; такава черна нощ се надвесва от облаците, тъй ни заплашва от небесните висини, мрачният лик на ужаса!..."

Lucr., De rer. nat. IV.170-174

I. ... Ела в моята къща; във светлото ми обиталище, ела и придойди – за теб, единствено, го боядисах, та видимо да стане – с цвят на земя уморена; и в тоновете на небето покрусено, го аз украсих...

... Ела във моята градина, в Гюлестана, що за тебе насадих – ми се яви; и на божествените мои салвии, се вслушай в песента; в исоните на моите – вòнми – диви пчели...

... Ела, и  в житницата моя пристъпи; посред тежкото, там, злато, на лунния мой, благороден ергот; към кристалната охра на моя канабис – от сърце патриаршеско – далеч по-назрял; вземи, та към мене навътре, навътре  навлез; и нечуваните им ухания, вдъхни ...

Ела във дома ми, видим сега от боята, със огнено-мрачния цвят на последната нощ...;

... та изпрати ме, далеч подир нея, нататък...

... че ще ми се, често, да викна към тебе; по-точно – подир, зад безкрая, към гдето послед и на нейде, далече, далече; там, някъде, пада все твоята сянка, едва нахвърляна – надве-натри – във бледи щрихи, линии, петна; от някаква тъй смътна светлина, която е видима, явно, само за тебе самия...: „Липсваш ми, о, тъй ми липсваш, че сякаш те има...”

Лица, от фармаконите сковани;

и спешен шкаф, един – таблетки

и стъкла с диазепам и атропин...

Кукувица тихо плаче във съня ми.

Завърнал съм се, без да знам, където

няма заник никое страдание...

II. Не ме прокуждай надалеч от своя сън – единствен той, остава за душата ми – последен дом, финален пристан; подобно в Пещерата на Порфирий, само там, от светлината, бих могъл да скрия нейде и, между чертите нежни, грейнали върху лика ти; разстроените корди – бръчките дълбоки – на своя собствен образ; трептящи неуморно – в нечуван оргелпункт на някаква тъй странна, чужда, невъзможна; объркана и непонятна – мелодия безкрайна – безпомощен сигнал – на някой друг – неразбираемия повик: „Тук съм!...”

... Недей, недей, далече ме отвръща, от кроткия си сън...

Потрепващи, покафенели пръсти –

от катрана; сухи кашлици, сини

халати – съдрани; инжекции със

жълта мъст – от халоперидол-депо;

дюшеци мръсни, с цвят на тиня;

не спира да бие, сърцето –

с всеки миг – все по-самό...

IІІ. ... макар и понякога, само, превръща нощта  в черен картон – двуизмерен – насъщният за всяка моя пора, вятър...:

Когато аз губя опора, дори в крилцата, на старата, дива, една, пеперуда, с прашеца, отдето, те моето сърце зачена;

Когато и времето – минало – чувствам, че свършва, изтича, задавено, нейде; дори подир мене;

Когато и моето име, изричат със присмех, червени и тлъсти; летящи тромаво, светулки; покрай безбройните, във този град – със всяка вечер – следваща – все нови – домове на блудството – венерини...;

Когато...

.... О, да, понякога наистина, нощта превива, безмерно ранява прохладния вятър – да бива във плен, и във черен картон – претворен, двуизмерен – го кара...

КАЗУС 1

И дъха си ще превърна в слово за

лице едно, разтроен, към което, да се върна –

преди разцвета неуморен на младата цироза:

През гроба на Моцарт ще сляза –

към долния край на Земята ще мина;

дано заживея на него, до корен отрязан –

далече от тук-и-сега-то, в което се мятам;

от бледото яве със немощна сила:

Та нека ме има – там, поне, дето

в лазура му, крехък и фината свила

на светлия гений –  да бивам; и не

в пиянството на своя талант – уморèн;

сред жестоките ноти на горко ранение...;

най-вече – без печалното си име – Салиери...

 ІV. ... над какво господства, точно, моето опровержение, всевластното; и моята Instantia contradictoria – на разума и доблестта; на хаоса – солен – железен фундамент...

... И с чувството си, жизнено-неясно, сухия си студ, прииждаща несвяст, със твоето "сега-и-тук", с момчешкия си пясък и мутиращ глас, ти над какво царуваш, самота?...

... иди, опитай, по-добре,  да разрешиш във мене своята една проблема – най-последна: за безкръвното ранение на нежната ми обич, за нейната възкисела, хетерогенна празнота, за нищетата ми, със цвят на гореч...

... и що опровергаваш ти, любов, след разума и доблестта; и после Хаоса – какво доказваш?..

Зад ръждивите решетки,

разкривени, шества дъжд,

манифестира, пее; пръсти –

хиляди – размахва; но дете е

той и не разбира – в мене как

копнеят гласове – шизофрения...

V. ... мълком и безмълвно се подготвяй, в тишина смиреномъдра; и от стар асасин – безкрайно по-тихо – когато към дело пристъпва; от морфинова тръпка – по-мълчалив:   за измяната която ще извършиш и що със теб ще извършат – със цялата си вътрешност предчувствай и своята утроба съвършено изпълни; и тялото – докрай – със пламъка бълнуващ нa тремора екстазен...

... подготвяй се, дълбоко, под водите на едно мълчание, и в етера на неговото древно, бавно и невидимо преображение – във ужас, тъй както и самата смърт – потресена и ужасена – тихо, колебливо –  в теб живее и безкрайните ектении на отчуждението си, с треперещ глас, реди...

... издърпай Другия – в килията, най-тъмна и студена, на душата си, където струпани са мигове на хиляди нощи червени – от ревност – по-жарки; от сопор аморфен, от ангелски присмех – по-ледовити, дори...

... и самотата си, за храненица на сърцето свое – приеми; любовта накарай твоята скръб да познае – в свещена оргия, в безкръвен танц, във пир – благодатен и тих – със пепел бездомна, мироносни сълзи...

... и после празника, след тържеството, дори, отново и пак, и завинаги нейде

завръщай ме

Въздухът със сочни, тежки

цветове, е разцъфтял – от смрад

сгъстен и лепкав; изпълнен цял е

тесният обем, пределът свит;  зад

него и встрани, отвъд, навсякъде,

дори – във моите гърди – едно ухание –

и злобен химн – на изгоряло...

VІ. ... а щом размаха луната кристални криле, щом като сова пред мен, се в борòвете свре, в зелената козина, в тихите клони; аз се докрай във нощта разгоряла, разтварям – капка от нейните лепкави багри; и на мастилото, нейно, невидимо – в полъха тих – меко ухание...

Като дим от индиго, във неясни очертания, се мигом и плавно нагоре издигам; от сън – по-аморфен; и като вълнá, като звън, да играя – не спирам, във спиралата на тъмния й спирт, в абсента благ на сенки непознати, и видения

размирни,

не мога да спра да умирам

... понякога, щом някой глас

си иде от сърцето, след себе си

оставя чревоядина – несвяст

на жалки купчинки; като къртичини

да дремят – загаснали малки

вулкани, ганглии на тлението...

VІІ. ... и ти ли вечността, очакваш, брате...,

зад дверите на нощната аптека – без надеждата, почти, оттам, с единственото си око – сигнал за огън – тя в сърцата да се вгледа и прозре – поне лакуните във палимпсеста им, със смислите безвидни, на мъките и нашите притоми по бледнеещия вятър – разчете...

... невидими, обаче, сме за нея, ние; а тя пък – уморена – капка вчерашна роса...,

... и ти ли в нея търсиш – из ъглите по елипсите и параболите, нейни, омотáни –състрадание; по-неумолим и хищен за плътта ù, от смъртта при суицид, безкрайно разширен...

... от вечността, от нейното крепко незнание...

КАЗУС 2

Във вялия мрак на утрин нечия, последна,

и една – през педята земя напряко преминавам  –

за град на мъртвите, определена; без да гледам,

по камъните тихи, знаци никакви, ни имена;

и без пред гранита на някой да спирам;

само лика на гробаря видях – как мъртвопиян –

се мъчеше, някак, във дèнатурата да скрие –

зад нечие име, в потока, от сълзи пролян... –

своята фигура, лик; изтъкани от спирт –

своята сянка и надебелелия език;

със камъните – строги, но изящни – своя флирт,

позавален... Но няма, Гробарю, ни миг да избягяш

от мене – в твоя вид – видя самотният ми гений –

Салиери – лицето на самия Моцарт, Волфганг Амадеус...

VІІІ. ... по-жив да съм от камък и от стих; трептящите наши вини – във гòркия щрайх на всички отчаяния – нека забравя; да цепя небето и сините вълни на неговите ледове...;

Да изтрая, да остана – като ухание или мечта; сред мили гласове – с бутилка вино – всеки – във ръка – запял и светнал...

... по-мъдър да бъда, по-тих – от смъртта си, дори; ризница къса – скръбта да разкъсам – от тромави молци железни, проядена цяла; съвършено безполезна;

... радостта да разгръщам, смеха да нотирам; и тъгата ми – дете престаряло – на много години – е стълба към тебе...

... да станат сълзите ми ароматни цветове...

Леглото ми – лодка, вкована в

бетона – ладия на ригора; гемия,

с тремора мръсното платно – продран

чаршаф – която води ме към тия

нови хоризонти на древни отчуждения,

видения в безкрайните градини,

невидими, на шизофренното...

ІХ. Недей да очакваш, не, сестро, от мене; повече дози от думи, за своите вени...; ни остър, и здрав, моят ум да пребъде; цигулка за обич – сърцето; макар и за тебе да бивам осъден:

... мисълта ми за твоето име, несвястна – е ỳртекст забравен, отдавна; изтрит от бездънната памет на пясъка – със пепелта и вятъра, ще се премята, дорде не спре, завинаги отатък, нейде, във блатата ми;

в сигналната им ятрогенна, тишина, унила – все по-далеч, далеч, и не без страстта на нечия тъга – една и мъглива, гнездото си хладно, която е свила, за мъртвороденото и уродливо свое, слънчево котило...;

... там, някъде, при мелницата, изоставена и стара..., понеже нямам сълзи вече – с потока им да я подкарам...

КАЗУС 3

... на душата ми, по тъканта безплътна; дето

е най-фино, нейното – на Салиери – жило,

от злато и мед;

във якото, твърдо ядро на сърцето ми;

изградено за дом на ума и, на моето име – обител;

на мястото, дето трептят и вибрират

обертонове безброй – със тембри

на дъх от исоп, неумиращ; със кордата на моя път

нагоре – към Бога безсмъртен; сред кедрите

стройни, от моята същност, сама – избуяли към

мажора, в който някога за мене пееше Небето,

где Всичкото, що утвърждавах със думата „Съм!” –

сега отровено е, разболяно и отнето –

От името на ум, един, неистов; и дъха му винен;

от размаха див на полудял зидар – на мрака син...

Х. Всичко е , сякаш, от камък  навън – освен единствена-една, сърна, най-черна – от асфалт, нажалèн – изваяна умело; и не питай кога и защо, а просто я отстреляй – с барута, в моите сърдечни камери – натрупан – посред тишината на чистия ми сън...

... видение за камък и силно длето;

и виж: та вземи, и малка утеха една, подари й – щипка барут; парченце от меко и бледо олово; и може би ще намериш отново смеха – нейният, моят и твоят; и даже – на някого – Друг, съвършено...

... да – несигурен знак е, наистина, тъй тежкото бижу, що отвътре разкрасява само – в разкъсаните тъкани и огнестрелни рани...;  посред, най-вече, тишините на чистия ни сън...

... видение за камък и силно длето;

... и забрави, че бил си някога поет – и вече не стъпвай там, гдето някакъв предмет, неясен, отново зове те; и нека затихне, тази игра...; във която аз като корда  потрепвам, все още и отново; и замира хорът на гласовете ми във теб, в чиито горки трели, бивал си роден...;

посред видение за камък и силно длето...

... потънали, дълбоко и навътре сме,

посред нощта, тъй прашна,

във облака от Sr, неин – 90;

в лъчите, лепкави, на мрака наш;

във пустотата ананкастна, зад

дверите зазидани на плачещото

преморбидно минало...

ХІ. ... ще трябва огнено да изживея – дордето тичам – на бурята самия взор, проливен...; за миг на тишина, дори – напрегнато да лазя, и отгоре смъртта –  да прелитам – широка и зла – като изкоп в небето, препъленен със тъмна вода...

... и на вятъра звънлив, през тенекиените лилии – да бягам във полята; по водите – далеч; от пламък по-луд, [юро]див, като плевел – да паля звездите или, кръгло–накълбен – от ден срещу ден – по сивия въздух – да все нагоре се аз претъркалям...

... дори из сърцето си, щом изведеш ме – преди – аз бивам забравата стара – и бялото руно – на празния лист; скритата памет и глухия стих; пустият път през жълтия тремор на първата есен; върху широкия зев на небето червено – огнен намордник – от облаци – кървав памук, натежало; 

... изгубена драхма, притихнала плахо под целия куп разпиляно богатство; загадъчна пепел от мъртвия злак на конопа; на светулка със свъсени вежди – болящият Аз; две кухи перца съм – от някакъв нов изотоп на оловото старо, излèти...; 

... самата съм аз, на сечище безбрежно-тихо – мъртвата плешивина;

аз съм око на тревата, навсякъде, навред, въртяно; солта ми е брат;

а на някаква тъжна елегия, смотана, древна, печална – възкиселата непохватност, пък, безкрайна – ми е родна майка...

... и нека притиска ме камък, реката ме вае, в мен хищно да диша море, да радват ме вълните – нека; нека от бряг се отронвам; на вятър кристален да пребъда в питието, незнаещо дъно; далече ме, нека да мести порой упорит...; но

къде си

... мен мракът тревожен сподиря на нейде; и всеки ме, миг, отчислява –

все за последно, отвека; отвека сред множества губя се; и чезна в класове, в безбройни дъги се разливам... 

на тебе в сърцето, 

къде си

... сега дълбоко там, в навътрето на болния ти ум, в агнозията му несметна, там, дето нощта обикалям издъно, във кози утроби заспивам, на огъня острите хорди прегръщам; припявам със него високо; и гòрки – топя ледовете, цветята събуждам със окис азотен; гласовете на ехото аз компонирам; танцувам в небето,

къде си

 ... тъй, както белият прилеп, се болно нахвърля на сочния въздух; и хлъзга се в него, прескача; и сякаш в лития пиянска, се повърта; страници забира, със буквите стъклени, знаци метални...

– и аз, във гърч, стрихниново-рационален, подобно на призрачен бивол, синтагми паса, и с линии мастилени, си душата пресищам; ума си – със Хаос – безкрайно устойчив на влага, термостабилен и ням –

Cantus firmus, набързо нахвърлян по жици телеграфни – медни петолиния; в чиято хорална фактура, аз твоето име се мъча да сричам –

къде си

... не,  ще трябва огнено да изживея – дордето тичам – на бурята самия взор, проливен...; и за миг на тишина, дори – напрегнато да лазя, и отгоре смъртта –  да прелитам – на хиляди най-свидни математики – с търпението свято; със строгите – безбройни – алгебри на Бога – завинаги непознаваеми – отново и отново; пак и пак – със моето безкрайно: ти...

къде си

ще трябва огнено да изживея –

позволете да докладвам.

КАЗУС 4

... отрова, мой Моцарт, приготвих; за тебе –

финал неочакван; и бреме непомерно – за мен...;

от редки треви я създадох – и дроги всевъзможни;

от твоя опиум, дори, във който съм възторжен...

... избродих светове – далечни, необятни –

из своето сърце, със завистта му, непонятна; и

оттам невиждани билки – токсични – набрах;

и в мрачните простори на горкия си грях, аз тичах...

Отровата за тебе, Моцарт, до самия свършек

на Безкрайното, дори, аз, Салиери, в сърцето си ще нося –

ранено, неразбиращо и бедно; скършено –

преди да го захвърля – сам – от себе си; ще прося

от Твореца всемогъщ – дано да ми го върне –

отново нежно и пречистено – във Своя съден ден...

ХІІ. .... празни къщи, домове порутени и обиталища необитаеми; ето къде се бездомникът крие, прислонява...  навсякъде – едни и същи, се извиват гласовете на отнейде ми познати – духовè:

... все същите души – потресени и непробудни;

... все някой, все още се чува – как тук е въздишал и смесвал дъх със мириса на всепредхождащата плесен;

... едни и същи все, разбити легла, опустели; и ложета, полòмени – посред една изконна чревоядина – по своя вид и род – непознаваема, но;

... видно е, че са заспивали, отчаяни – безброй жени безплодни – върху тях; а само от сълзи – се знае добре, че нищо, никога, зачевано не е било...

... дори подир поредната им, от безбройни нощи – след и преди свой всеки най-последен ден; и после тихия порив, и железен звън на ножове – с хладен, към мене летеж; по-нежен, от който не може; и в неговия блясък, бледен: вероятно – отражение – на нечия древна любов – се все пилеят ледовете, сърцата им, дето крепяха – сковано и здраво, в едно – съвършено окръглено – всяко...

... а после пък – взето и съставено, отново – от клас имена; от безбройни синтагми; макар да няма откъде, във травмите на техните тела, във лезиите ярки; глътка една, поне, етер, която и да ги отправи, всяка:

„...Вървете на север, и все пò на север, оттатък „...гипсовото лято...” /С. Дж. Перс/; понеже е, всеки дъх на човек, за там назначен:

посрèд ледовете, дето твоето сърце, сковано и здраво – крепяха – в едно...

В съня ми камък се яви –

застанал строго сред зелената

морава, който яко двер, отвъд

ме мами; и пише на лика му,

щом се вглеждам, думи две:

„Утешение..., Надежда...”

ВМЕСТО ЕПИЛОГ

Зад 

челото 

ми гарван

в разкъсана,

черна порфира,

облечен;

и с блудкав

абсент, упоен;

ми взора,

разстроен,

докосва и

към себе си,

навътре,

го обръща;

света от мене,

с простреляно крило

закрива...

... през атаксùята

на полета

нестроен,

Боже, 

изпрати ми

някого, един от

Своите Престоли....,

та примката да стегне –

от нощта – заложена,

за лов на лисици

дистимни,

в усталия им

полет, сред

делира...

... тук няма

ни мене, ни друг –

да пожали, и лекува ми

говорещите рани,

и пеещите, горко,

лезии в сърцето,

с гласа на

тоя гарван

и крилете му;

усмивките 

застинали

на неговия

светещ клюн;

по вимето на

мрака, татуирани...

...гарван, в разкъсана

черна порфира...

та ти

неплачимиличконеплачивреметоепростозрънцатанещастиесамотата пъксамомъничъкпризраксъсбулчинскарокляикаленшлейфзадгърба сиразвяннадалекосърцетоерозовабалаотзахаренпамукпо-лекоотдъжда смилионитемупръстчетакристалнисъвсемневидимотанцуващипомократа
светлаземя

кървава малко макар

***************************************************************************************************

ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ НЕВЪЗМОЖНОТО

... аз помня, помня – зная – на  нищото – натръпналите песни с адстрингентни гласове – избликнали от изкоп жаден във духа ми, от кварцовите нокти на моята тъга,

покълнали...,

... в оловния неин ковчег,

в дълбините на нечий объркан –

и моя, най-вече – разпев -

за безкраен инцест -

преродени,

макар и да...

... в сърцето ми трепти и тлее, на моята умора древна, слънцето червено; и думи черни, думи верни – в стихове, със гласовете на ефедрата във мен реди, и пее в мозъчните линии и фуги – среднощни магистрали – на бдение разстроено и безнадеждно, като с вик, задавен от хладна и синя коприна; сред спомени за тихи и неволни, безброй продигии; видения невидими, проблеснали в извиращата утрин – крила надигнала към нявгашната своя непомерна и последна, обнажена пред взора на студа – прè-светлопустота...,

ЕРОСЪТ НА СНЕГА

... мастилената пеперуда зад челòто ми се крие,

потрепвайки с разперени крила: шизофрения –

печат на Другостта върху фронталния ми лоб;

и пак полита подир бледите графеми,

по въздуха едва, макар – далече – много и нагоре –

под моите зимни лазури, полегнали високо в мене; 
и пламнали във мое име...,

... които ни засипват с думи; и гори ме – всяка –

сякаш странен, някакъв, горещ – вербален сняг...

... а пеперудата мастилена крила разперва пак...

СТОПАНИНЪТ НА БУРЯТА

... ридаещата ми съдба поканва бурята

в начупените ми прозорци, заковани,

да засвети; тъй както спомени, притихнали

във рани пъстри – по устните на тъй любим

мъртвец невидим – свенливо се усмихват –

в зениците, към мене, взрени нетърпимо –

на нищото; и на разстроеното, в него,

време – като яма във душата ми помътена,

зейнала – навред по пътя ми...

... със ноктите си стъклени, що в мен

звънтят...;

... със хладина препълнен –

изкоп – с дървесната моя тъга, 

оттатък, нейде, придошла –

като вълнà от чревоядина – 

изпод сърцето на един
копнеж, нега една  на

нечий залез, разридан;

и различим, и видим,

там,

едва.

ХАЗЯИНЪТ НА ГУЩЕРА

... във моето сърце един, живее,

гущер; и скромен цветът му, зелен е,

а тиха – тъгата; дом за копнежът му –

моята плът; кръвта ми с надежда

го кърми, а моята гръд му укрива

духа; та в безкрайната крива

на крепките мои артерии, нерви и вени,

насища се той и напива от моето време...

... страхувам се само, щом с някаква странна

и негова ария, вземе гласа да надига –

на моите пеещи рани; и да зове ме с повика им,

стария.






ТЕХНИКЪТ НА ОГЪНЯ

... разтварям на сърцето си крилете
в полета на ауфшвунг полудив;
ръцете си навред протягам, накъдето
видя; и редя един мъчителен,

сладникав, тенекиен примитив;

с последните изгаснали лъчи,
във тропите на огъня

се вглеждам, и разчитам

кървавия им чертеж;

догонвам  

другостта си; а

от тежката игра нагрято,
попива моето безвкусно чувство,
в асфалта черен на тъгата...

... като в нощно къпане

с конете бесновати

на смъртта, които злакът

на страста ми, храни;

препуснали в полята
с избуялата хартия...

... стъкло непознаваема ракия пак допивам –

цял поток, размирен, на моите видения,

що – рой, след рой – летят в ефира...

ТЕРАПЕВТЪТ НА МЪГЛАТА

... бих искал да съм Терапевтът

на мъглата, на стенещият вятър –

лекар – тъгите, болките им да запратя

нейде надалече, там където

всичките възможни светове

ги няма, и не, вече, светят;

щом горещият ми дъх ги призове,

облечени в одежда шарена,

единствено, скроена, за небитие...

... да можех аз да съм лечителят

на своите сестри – мъглите;

на младенците – крехки – ветровете ми...

РОДИТЕЛЯТ НА МНОЖЕСТВАТА ОТ КВАНТИ НА МРАКА

... и ето, Азът ми, от онова нечуто, съвършено невъзможно, „Ние”, по силата на някаква безкрайна и неразбираема необходимост, извечно произтича и треперещи черти разкрива:

Ние-то, що в черепите, като в

пеещи играчки и кутии музикални –

на тъмата, обитава;

Ний, което посрèд тишината

възстава – в самата ù субстанция –

по-лека от обърканите речи, 

дето ме изричат и разказват,

като черен мед, потекли по брадата

на ретор един – пиян и проклет;

Ние, което безспирно налива

елей – в кандилото на думите;

сърцето им, в светлина да изгрее;

Ние -то, дето се губи – в метафори

бели, в остарели тропи – на самотата,

отчуждението...;

Ние -то, що по безцветните белези,

на въздуха върху лицето, като дъжд,

аз разчитам, едва – без във странните му

тезиси – да вниквам – зад обърканите

писмена...;

Ние -то, рàди което, за пламтящите,

на мрака, фотони, земята разравяме,
с гласовете на вятъра – заедно;

за да се в страст избуяла, в искри, 

разлетят времената им;

Ние -то, което по стъгдите и улиците

сиви на разсъдъка – извира, развявайки

металните си, тежки гриви –

неуморно и безспир...;

... Ние –то на черните фотони,

което в самотата си, родих...

ПРИНЦЕПСЪТ НА ДРОЗОФИЛИТЕ

... И никой ли, наистина не знае,

че аз съм Принцепсът на

всички дрозофили, и към рая

техен, към земята необятна

на ферментния безкрай,

аз водя им ятата с песен,

дочувана от черните вина,

единствено, и в паметта

на етанола, за вечни времена,

дълбоко утаена – завинаги; но

съвършено гола, като камъните речни –

с безкрайната поема, само, на

потока ù, размирен; и неговата реч –

безкрайна и насечена, само, одети...

... Аз Принцепс съм на всички дрозофили;

изпод рамото ми ляво, всяка, за рода им, иде –

милост...

ПРИЗРАКЪТ НА ЦИРКА

... Изпод обилния и пъстър грим

на клоунската мòрда, аз неумолим

надничам; зад танците на акробатите –

неистови и фантастични; сакатите

движения и атаксични стъпки

на моите нозе прозират; тръпки

ме побиват, при вида на смеховете ви...;

в чертите ми разстроени, се взрете;

вникнете във лика ми болен:

познайте ме и запомнете – волен

бивал съм да страдам, само...; Аз –

Призракът на цирка, с древната несвяст...

РЪКАТА НА ВОДИТЕ

... Познайте ме: Ръката на водите;

на всички извори – могъщата

десница, която бурята твори;

в юмрук държи началото, що връща

всяко битие към неговия първи

фундамент, към принципа на

Талес, към рождените му върви,

към далечната му, другата страна; в света,

където има най-кристалното значение...

ПЕВЕЦЪТ НА МЕТАЛИТЕ

... а мек е моят глас, като на

лития – сърцето; очите ми са

твърдина – от медни соли –

по-зелени; ръцете ми са лъскави –

като от никел; и раменете ми – оголени –

трептят като сребро... Аз звънко име

нося във дъха си – винен и невинен –

на тихата и кротката платина,

безсеменно родено из моето ребро...

... Певецът съм аз, на добрите метали;

не спира умът ми, тях всички да гали...

ПАТРИАРХЪТ НА ПЕПЕЛТА

... благославям ефирната сивкава плът

на тяло едно – непротяжно, безкрайно;

благославям неговия дълъг, вечен път

през всички светове, що тайно

се провира и катае покрай всеки кът –

невидимо и тихо – по незнайни

и безброй пътеки с вятъра, омаяно

от неговия дъх малинов и по-скъп

от всичко, щото нищо друго няма...

Благославям скромното лице на

пепелта; превий пред него колена!..

ВЕСТИТЕЛЯТ НА КОРОЗИЯТА

... а моето име е тъжен сигнал;

гласът ми вестява начало печално:

за ръжда и тлен, е моята душа запяла,

за тихата корозия, в сърцето ми родена...

... а моята кръв е разяждащ агент;

и думите ми – дъх на вехнещо желязо

раждат – като невидими ферменти –

в плътта му хладна, утаени – и като пораза,

благословена и свещена, съкровена;

тъй както и необходимостта, що носи

в старите си кости, едно изтекло, вече, време...

КОМЕНДАНТЪТ НА ОТРАЖЕНИЯТА

На моя час, настъпването, известява

желязна камбана, с тревога, която

скандира: да прибират се всички в забрава –

до утрото, чак; да разпръсне се цялото ято

на всички отражения – далече навътре,

в простора безкраен – назад в огледалата –

и отсам техните двери – щом мъртви

им стори чертите, сплъстеният мрак, яко

ярост и гняв, ми избликнал извътре сърцето –

се нека не срещат; на моите сенки,

да не стъпват те във тихите пътеки,

старателно утъпкани от мен...

... И аз нареждам – Комендантът – на всички отражения –

във мрака ми, разгърнат, да се носят – да не смеят.

БАЩАТА НА ЦИМЕНТА

Бащата на цимента – аз съм –

на първия сред първите, медикамент;

Побратим на бетона; и са нещата,

твърдите, във сивия и жарък

фирмамент, към нагорещения

и черен градски небосклон,

най-здраво прикрепени – взрени

във твърдта ми...;

… и не забравяй,

малък, ни дори и за момент,

ни за секунда и в съня си:

Бащата на цимента – аз съм!..

ГЛАСЪТ НА НИКОГА НЕЧУВАНОТО

... запяваме, във немотата си,

последната кантата – и литват

дзвекащите невми, със смислите 

съмнителни – същинско ято

юродиво, с тежките си – като

злато – гласове: на тъмен път

сърцето ми поема..., 

... отритнато към битие, за болест

отредено...; към порутените гари, 

на горест, някаква, едва позната;

със призрачните влакове, влетяващи в ума

през старите и незалязващи стигмати,

на душата ми, като солено езеро – сама;

... и дверите им, със порфира украсени...,

към спомените, с бледите им отражения

по мигове отминали – във паметта на огъня...,

които се извиват по страниците черни;

... и не мога, повече, в ръце душата си

да удържа..., що непомерно страда

и присяда в гърлото, когато пак

запее в тебе болестта ми, с тъмното

белканто свое, с тембрите, нечувани,

на шизофренното...

... а после есента - букета, свежите цветя; квадратното ми име над камъка гробен,

макар и още само миг – остават; и ти предателю – сърце...

... отронено…

... перце да бях – на мисълта по кървавите друмища, което самотно витае – дорде 
нощта хилядата си врани не разпрати – пред утрото ми отрешно; към лятото нататък – 
смърт една да откровят; да възвестят – разлъката ми с пясъците жарки; и с 
тихите им умове – развеселено тичащо момче...

И за финал:

две пълни чащи с плюшен мрак

сред пурпурния смях на залеза:

– Умря – дочувам отнякъде глас. 

* * *